БЪЛГАРСКАТА ФЛОРА ОНЛАЙН

9130 Букови гори от типа Asperulo-Fagetum

Характеристика на местообитанието

Мезофилни букови гори, развиващи се на неутрални или близки до неутралните почви на надморска височина от около 800 до около 1800 (2100) м. и при типичен планинински климат. Характеризират се с по-богат и по-разнообразен видов състав в т.ч. и редица бореални и средноевропейски видове, което ги прави сходни със средноевропейските букови гори. В по-високите части на планините букът образува смесени насаждения с Abies alba (Ела) и Picea abies (Смърч). Доминиращи видове в тревния етаж са: Galium odoratum (Лазаркиня), Anemone nemorosa (Бяла съсънка), Lamiastrum galeobdolon, Cardamine bulbifera, Aremonia agrimonioides и Melica uniflora.

Подтипове:

Типични мезофитни букови гори – асоциация Asperulo-Fagetum. Представляват най-разпространения тип букови гори в България. Заемат главно средната част на буковия пояс в диапазона 1000–1500 м н.в. Отличават се със сравнително ниско покритие на тревния синузий, в който най-често доминират Cardamine bulbifera, Galium odoratum (Лазаркиня) и Mycelis muralis (Мицелис).

Мезофитни букови гори върху сравнително бедни почви – асоциация Festuco drymejae-Fagetum. Етажът на дърветата, в който често субедификатори са Carpinus betulus (Обикновен габър) и Quercus dalechampii, е със сравнително по-ниско покритие. Основен доминант е Festuca drymeja. Постоянно присъствие имат Galium odoratum, Prenanthes purpurea и Rubus hirtus.

Букови гори с горска светлика - групировка Luzula sylvatica–Fagus sylvatica. Заемат много стръмни склонове във височинния диапазон от 850 до 1500 м и имат преходен характер между ацидофилните и неутрофилните букови гори. Характерният облик на тревния синузий се определя от Amblystegium serpens, Hieracium sabaudum gr., Luzula sylvatica, Polypodium vulgare, Mycelis muralis (Мицелис) и Poa nemoralis.

Смесени елово-букови и смърчово-букови гори - групировка Abies alba-Fagus sylvatica. В тази група се включват смесени гори на Fagus sylvatica с Abies alba, Picea abies и Pinus sylvestris. Съотношението между дървесните видове е динамично, като се наблюдава тенденция на изместване на иглолистните от бука. Смесените иглолистно-букови гори имат фрагментарно разпространение в пояса на иглолистните гори във височинния диапазон 1000–1500 м (1800).

Хигромезофилни и мезохигрофилни букови гори - асоциация Umbilico erecti-Fagetum. Това са най-влажните букови гори в България. Разпространени са по речните брегове и на сенчести склонове в долините с надморска височина от 800 до 1600 м. Заедно с редица мезохигрофилни видове (Cardamine pectinata, Carex remota, Chrysosplenium alternifolium (Жълтина), Circaea lutetiana, Lunaria rediviva, Petasites albus, Phyllitis scolopendrium (Волски език), тук участват и много балкански и източно-субсредиземноморски видове като Angelica pancici, Daphne blagayana и Umbilicus erectus. Към този подтип се отнасят и реликтните гори с Laurocerasus officinalis – субасоциация laurocerasetosum.


Характерни растителни видове

Fagus sylvatica, Abies alba, Picea abies, Anemone nemorosa, Lamiastrum (Lamium) galeobdolon, Galium odoratum, Festuca drymeja, Melica uniflora, Aremonia agrimonioides, Cardamine bulbifera, C. pectinata, Mycelis muralis, Sanicula europaea, Viola reichenbachiana, Symphytum tuberosum, Allium ursinum, Mercurialis perennis, Corydalis spp., Pulmonaria spp.


Разпространение в България

В планините Стара планина, Витоша, Рила, Родопи, Пирин, Руй, Осогово, Беласица, Средна гора, Влахина, Конявска и Лозенска, в диапазона от 800 до 1800 (2100) м н.в.


Природни местообитания със сходни характеристики

91W0, 9110, 9150, 9170, 9180, 91BA, 91E0, 91S0, 9410.


Съответствие с българските системи за класификация

По Бондев (1991) – 32-35.


Библиографска справка

Стоянов (1941); Soo (1963, 1964); Гарелков (1967); Пенев и др. (1969); Horvat et al. (1974); Michalik (1985, 1990, 1993); Бондев (1991); Гарелков, Стипцов (1995); Павлов, Димитров (2003); Tzonev et al. (2006).


Източник

Кавръкова, В., Димова, Д., Димитров, М., Цонев, Р., Белев, Т., Раковска, К. /ред./ 2009. Ръководство за определяне на местообитания от европейска значимост в България. Второ, преработено и допълнено издание. София, Световен фонд за дивата природа, Дунавско – Карпатска програма и федерация “ЗЕЛЕНИ БАЛКАНИ”.



Еволюционната теория е лъжа!


Абортът е убийство!



© 2016 - 2018 BGflora.net
banner