Зимен дъб, Горун, Скален дъб.
Quercus petraea (Matt.) Liebl. - чете се "кве́ркус петре́а"[1].
Видовото име petráea означава "растящ на скала, скален, каменист"[2].
Видът НЕ е защитен от Закона за биологичното разнообразие.
Зимният дъб е ключов вид за следните природни местообитания - предмет на опазване в защитени зони от мрежата НАТУРА 2000 в България: 9170 "Дъбово-габърови гори от типа Galio-Carpinetum"; 91G0 "*Панонски гори с Quercus petraea и Carpinus betulus"; 91M0 "Балкано-Панонски церово-горунови гори"; 91I0 "*Eвpo-cu6upcku степни гори с Quercus spp."; 91Z0 "Мизийски гори от сребролистна липа"[3].
Зимният дъб е листопадно дърво, високо до 30-40 m. Младите клонки са голи (без власинки). Пъпките са разположени по 2-3 (или повече) силно сближени на върха на клонката, заострени, голи. Листата са дълги от 8 до 12 cm, обратнояйцевидни, с дълги до 2,5 cm дръжки, основата на петурата клиновидна, отдолу голи. Жълъдите по няколко, приседнали (без дръжки). Цъфти май.[4]
За различаването на този вид от другите видове от род Дъб, моля посетете страницата Разпознаване на видовете от род Дъб (Quercus), които са естествено разпространени в България.
Гори.
В цялата страна от 0 до 1200 метра надморска височина[5].
Зимният дъб е с голямо горскостопанско значение - има ценна дървесина.
За същия вид са (били) известни и следните имена от различни краища на България: баладжа (Чам-Корня); благуница (с. Поганово, Царибродско); благач (с. Поибрене, Панагюрско); благун - (Софийско, Кюстендилско), (Габрово); бела меша (с. Ченге, Айтоско); белнка - (с. Гайтанево, Софийско); беликаш, беликаш дъб, бели-кар (с. Кремиковци - Соф., с. Мирково - Пирдопски); горун (с. Драгана и с. Славица - Ловчанско, Търново); градун; гурун; гърника (Малко Търновско); гърница; зимно меше; медено дърво (Чам Кория); морун (Плевенско); мъждел (с.Брезе, Софийско); ситна белика (с. Гор. Лозен); сладун (Софийско, с. Цървеняно, Кюстендилско, с. Дивля - Радом., Искрецко); сладунчу (Айтос); стежер; църна белика (с. Гор. Лозен, Софийски); черно меше; черен дъб[6].
Видът се среща в литературата и под синонима Quercus sessiliflora Salisb.
В рамките на този вид поставяме и често отделяния като самостоятелен вид Quercus polycarpa [К. Методиев].
Разпознаване на видовете от род Дъб (Quercus), които са естествено разпространени в България
Растенията подредени по окраската на цвета
Природни местообитания от мрежата НАТУРА 2000 в България
[1] Александър Ташев & Илияна Илиева. 2017. Латинско-български ботанически речник, издателство "Матком", София.
[2] Александър Ташев & Илияна Илиева. 2017. Пос. източник.
[3] Кавръкова, В., Димова, Д., Димитров, М., Цонев, Р., Белев, Т., Раковска, К. /ред./ 2009. Ръководство за определяне на местообитания от европейска значимост в България. Второ, преработено и допълнено издание. София, Световен фонд за дивата природа, Дунавско – Карпатска програма и федерация “ЗЕЛЕНИ БАЛКАНИ”.
[4] Цавков Е. & Д. Димова. 2001. Дърветата и храстите на природен парк Витоша, Дирекция на природен парк Витоша, София.
[5] Борис Асьов, Антоанета Петрова, Димитър Димитров, Росен Василев. 2012. Конспект на висшата флора на България, 4-то преработено и допълнено издание, Българска фондация "Биоразнообразие", София. При разпространение на вида в България сме имали предвид и разпространението на Quercus polycarpa, който смятаме за синоним на Q. petraea.
[6] Давидов, Б., А. Явашев, Б. Ахтаров. 1939. Материали за български ботанически речник, София.