Златиста кандилка.
Aquilegia aurea Janka - чете се "аквилегиа ауреа".
Златистата кандилка е ЗАЩИТЕНА от Закона за биологичното разнообразие - включена в приложение № 3 на закона.
В Червения списък на българските висши растения видът е категоризиран като "почти застрашен" (Near Threatened), което е най-ниската категория на застрашеност[1].
При нашето посещение в околностите на връх Вихрен, на 2 юли 2011 г., срещнахме посетителка на района, която беше набрала букет от Златиста кандилка[2]. Това е и основната заплаха за вида - събирането му за букети.
Многогодишно тревисто растение. Стъблото високо 10–100 cm, голо, изправено, с 2-3 листа в горната си част, с 2-4 цвята на върха си. Приосновните листа са два пъти триделни, отгоре зелени, отдолу синкави. Цветовете увиснали. Околоцветните листчета подредени в два кръга по 5, серножълти, външните 2–3 cm дълги и 1-1,5 cm широки, овално ланцетни с тъп връх; вътрешните с фуниевидна 1,3-1,5 cm дълга и 4 mm широка нектарна шпора и 1,5-2 cm дълга и 1-1,2 cm широка, тъпо заострена пластинка. Тичинките многобройни. Плодниците 5-10. Плодните кутийки с много семена. Цъфти юни-юли. Опрашва се от насекоми. Размножава се чрез семена[3][4].
По стръмни скални поляни, между хвойновите храсти, около горната граница на гората[5].
Установен е в следните флористични райони: Витошки район, Пирин, Рила и Родопи (западни)[6].
Златистата кандилка е балкански ендемит - расте единствено в следните държави от Балканския полуостров: България, Албания, Македония, бивша Югославия[7].
Златистата кандилка е растение с високи украсни качества.
Растенията подредени по окраската на цвета
[1] Ana Petrova & Vladimir Vladimirov. 2009. Red List of Bulgarian vascular plants – Phytol. Balcan., 15(1): 63-94.
[2] К. Методиев - собствено наблюдение.
[3] Маркова, М. 1970. В: Флора на Република България, том ІV, София.
[4] Стоянов, Н. & Б. Китанов. 1966. Високопланинските растения в България, изд. "Наука и изкуство", София.
[5] Маркова, М. 1970. В: Флора на Република България, том ІV, София.
[6] Маркова, М. 1970. Пос. източник.
[7] Маркова, М. 1970. Пос. източник.