Обикновена луличка, Луличка.
Linaria vulgaris Mill. - чете се "линариа вулгарис".
Видът НЕ е защитен от Закона за биологичното разнообразие.
Обикновената луличка е многогодишно тревисто растение. Коренът вретеновиден, разклонен, често усукан и развиващ хоризонтални подземни издънки, образуващи стерилни стъбла. Стъблото 30-50 (70) cm високо, изправено, просто или разклонено, голо. Листата приседнали, линейно ланцетни или линейни, гъсто разположени, 20-50 mm дълги и 2,5-4 mm широки, със завит надолу ръб, в основата стеснени, към върха заострени, с 1, рядко с 3 жилки. Съцветието сбит грозд, рядко метлица, удължаващо се след цъфтежа. Оста на съцветието, цветните дръжки, понякога и чашката жлезисто влакнести, рядко почти голи. Прицветниците ланцетни, 2-10 mm дълги и 1-3 mm широки, 2-3 пъти по-дълги, рядко равни на чашката, често извити назад, равни на цветните дръжки или по-къси от тях. Дяловете на чашката ланцетни или продълговато яйцевидни, 2-3 mm дълги, на върха повече или по-малко заострени, без или с неясен хрущялен ръб. Венчето без шпората 15-18 mm дълго, жълто; горната устна с яйцевидни дялове и между тях с 2,5-3 mm дълбок изрез; долната в основата отгоре с петно от оранжеви или белезникави власинки и със закръглени, до 5 mm широки странични дялове и по-къс триъгълно яйцевиден среден дял; шпората тясно конична, 10-15 mm дълга, към основата яркожълта, насочена надолу, повече или по-малко извита. Кутийката 9-11 mm дълга и 6-7 mm широка, продълговато елиптична, 2-3 пъти по-дълга от чашката. Семената 2-3 mm в диаметър, дисковидни, с ципест ръб, в центъра брадавичести. Цъфти май-октомври[1].
Обикновената луличка расте по тревисти места, край пътища, насипи и др. в низини и планини[2].
Установен е в цялата страна от морското равнище до 1800 метра надморска височина[3].
Европа (без най-южните и най-северните райони), Западен Сибир, Югозападна Азия (Мала Азия). Пренесено в Северна Америка[4].
Надземните части на обикновената луличка съдържат флавонови гликозиди - линарин, пектолинарин и др., и витамин С (от 343 до 427 mg%). В народната медицина се използва като диуретинчо, очистително и пр. Декоративно растение[5].
За същия вид са (били) известни и следните имена от различни краища на България: асланче (Карнобат); горчивче; диви зайченца (Враца); диво хаджийче; жабрей; жълто асланче; залистниче (гр. Костенец); клинавиче; клинаво биле; клинавче; количаво биле; коминче (Чирпан); конопенка; конопка (прев.); кученца (Казанлък, Карнобат, Сливен); ленолист (прев.); обикновено линиче; облен; рибени уста (Пирдоп); рибьовче (Пирдоп); романче (Пирдоп); хаджийче (Разград); ярбата фата (ром., Свищов); силкинти-оту (тур.)[6].
Растенията подредени по окраската на цвета
[1] Делипавлов, Д. & М. Попова. 1995. В: Флора на България. Том X. София.
[2] Делипавлов, Д. & М. Попова. 1995. Пос. източник.
[3] Делипавлов, Д. & М. Попова. 1995. Пос. източник.
[4] Делипавлов, Д. & М. Попова. 1995. Пос. източник.
[5] Делипавлов, Д. & М. Попова. 1995. Пос. източник.
[6] Давидов, Б., А. Явашев, Б. Ахтаров. 1939. Материали за български ботанически речник. София.